Fight Club / Боен клуб (1999)

**Кая.** Чет Яну 12, 2012 7:46 pm

## Режисьор : Дейвид Финчър

## В ролите : Брад Пит, Хелена Бонам Картър, Мийт Лоуф, Джаред Лито, Арнън Милчън, Леонард Термо, Йън Бейли, Джаред Лето, Джошуа Ленърд, Чарли Дел, Зах Грениер, Едуард Нортън

## IMDB : Линк към IMDB

## Държава : САЩ, Германия

## Година : 1999

## Времетраене : 139 мин.

## Субтитри : В описанието благодарение на Subs.unacs.bg

## Резюме : "Бягай, Форест, бягай!" - казва Тайлър Дърдън (героят на Брад Пит) на един уплашен китаец. Жълтият се отдалечава с мисълта, че ако до шест седмици не е станал ветеринар, Тайлър Дърдън ще му пръсне черепа (отзад) и родителите му ще трябва да търсят зъболекар. Това според Дърдън щяло да се наложи, понеже китаецът (Форест) нямало да има вече лице.

"Боен клуб" идва да нарита цял един период в световното кино - киното, възхваляващо човешката глупост. Няма да изброяваме най-ярките образци на тая вълна. "Форест гъмп" просто се израдва на най-голямото внимание от страна на признателната публика. Няколко години по-късно цялата този период приключва "със гръм". "Боен клуб" сваля шапка на своите предшественици ("Забриски пойнт", "Споразумението" на Елия Казан, "Ангелско сърце" на Алън Паркър), но се позовава само на "Форест гъмп", именно защото той е символът на края на епохата "Форест гъмп".

Много елегантен пример за войната, съществуваща между художествените произведения! Ето как филмите "се гледат" един други и си отправят реплики. Естествено "Форест Гъмп" няма как да отговори. Може само "да бега".

Тези военни действия се предприемат открай време, все в периоди, когато настъпва революционна смяна на властващите идеи в критиката, а после и в изкуството. Сещам се за два литературни примера, но така или иначе и в литературата, и в киното принципите са доста сходни. Краят на рицарските романи се отбелязва от "Дон Кихот", чиито герои буквално изхвърлят рицарските романи през прозореца. Извършват действието де-фенестрация, от латинското фенестра, прозорец, тоест - изхвърляне през прозореца. После Швейк, когато си бърше задника със страници от една книга, също започват много важни промени в литературата. Независимо дали Дейвид Финчър е "искал да каже" точно това, неоспорим факт е, че "Боен клуб" "гледа" "Форест Гъмп". И му тегли една майна.

Имам чувството (нищо, че ще прозвучи и доста еретично!), че "Боен клуб" отбелязва края на нещо далеч по-важно от някаква си поредица филми за глупаци - на постмодернизма в киното.

"Боен клуб" е последният постмодернистичен филм.

В неговия край се появява един доста брутален полов член, който е там, за да се изгаври не само с всеобщата грешка, че "ние сме своите мебели, ние сме съдържанието на своя портфейл", а и с досега съществуващите представи в киното, тоест с постмодернистичните представи. Вътре в своята диалогичност, цитатност, разчитане на игровия подход, на случайния ефект и т. н. "Боен клуб" успява да направи нещо много по-различно. Какво е то? Още не е измислено понятие за него. Какво идва след постмодернизма? Постпостмодернизъм? Или нищо? Без съмнение, намираме се в края на една епоха и "Боен клуб" е знакът за това. Може би за едно тотално, повсеместно изчезване на стиловете... Ще поживеем, ще видим.

Но нека сега разгледаме отношенията на филма с "Ангелско сърце" и "Споразумението".

В първите 30 минути шокът, предизвикан от "Боен клуб", е толкова голям, че една значителна част от публиката (оная, която, подведена от рекламите, е дошла в салона да гледа едва ли не екшън) се изнася. Към средата, когато вече си претръпнал към кървищата и гадориите, които се мажат по екрана, може да видиш филма и откъм забавната му страна: Ето тук едни момчета се млатят и по тоя начин си лекуват психичните травми. Нищо лошо. И това е терапия. Всеки да си се лекува както може. Вниманието се държи и от това, че се движим плътно по ръба на гадорията, която зрителят може да понесе, без да прекрачва тая граница. Това става както с премерени режисьорски решения, така и с лафове. Безброй. "Да загубиш всяка надежда, това е началото на свободата", "Самоусъвършенстването е мастурбация, а саморазрушението..." (не ви ли напомня мисълта на Жан Бодрияр, че нашата цивилизация е нищо повече от eaculatio precox - преждевременно изпразване, същия тоя Бодрияр катурна представите на "модернистите" във философията и стана фундамент на постмодернизма). Продължаваме с лафовете: "Всичко изглежда като копие на копието на копието на копието..." (пак Бодрияр с неговата идея за симулакрумите). "Боен клуб" се притеснява именно от това, което притеснява и Бодрияр, което притеснява и всички посмодернисти. Но намира изход: Да караш по течението. И това малко или много почва да избива на тероризъм. Важното е, че вече има филм, който да предлага решение на постмодернистичния проблем, а то е хиперпримитивизъм.

Предшествениците са отчаяни. Героят на Мики Рурк от "Ангелско сърце" в търсене на себе си отива в ада и филмът свършва, а героят на "Споразумението" стига от Американската мечта до така мечтаното Дъно и филмът също свършва. А Джак, героят на Едуард Нортън в "Боен клуб" не само, че намира себе си и не само, че стига Дъното, ами ни казва: "Какво ме гледа ми се пулите? Аз със своите комплекси и извратени фантазии създадох това чудовище Дърдън, тоя терорист, когото вие толкова обичате и толкова му се възхищавате. Но аз мога да ви кажа, че вие от своя страна създадохте мен".

И да си държи гаджето (което с право счита за свое) и тепърва да й обяснява колко хубави дни ги очакват и как един труден епизод от живота им е свършил. Много работи свършват с "Боен клуб".

Междувременно небостъргачите падат, Америка е освободена от кредитната си система (най-заробващия фактор оттатък океана) и на екрана лъсва гореспоменатия член. Гледайте внимателно финалния кадър. Мнозина казват, че не са го забелязали. Обаче са.

Така както повечето неща около "Боен клуб" тепърва ще има да стават видими.